Link
DISPAREN SOBRE
DEAN REED
"Es verdad: en muchas oportunidades expresé mi sentir
contrario a la guerra en Vietnam, y es lo que parece haberse esgrimido para impedir mi
ingreso a la República Argentina. Pero olvidan que también me manifesté en contra de la
agresión soviética en Checoslovaquia." El jueves 21, en el lobby del hotel
Crillón, en Montevideo, el cantante estadounidense Dean Cyril Reed (30 años, rubio,
estatura superior a la normal) dialogó con SIETE DÍAS sobre un insólito diferendo
suscitado pocas horas antes. En efecto, el sábado 16 Reed había arribado a Ezeiza
procedente de Roma para actuar gratuitamente en el programa Sábados de la Bondad que se
trasmite por el Canal 9 de esta ciudad. Pero una comisión de la Policía Federal,
acompañada por funcionarios de Migraciones, lo obligó a reembarcar ese mismo día con
destino a la capital italiana. Motivos aducidos: la filiación "extremista" del
juglar, quien carecería de la visa correspondiente. El entuerto adquirió perfiles
inusuales cuando D. R. decidió ignorar el veto de las autoridades argentinas y grabó su
parte en los estudios del Canal 4 montevideano; ese tape fue propalado el sábado, a las
20, por el Canal 9 porteño. El caso produjo ya varías secuelas: el vespertino Crónica
entabló una guerra personal contra el cantante, además de sugerir que tiene prohibida la
entrada en su propio país. Mientras se apresta a demandar por daños y perjuicios a la
empresa editora de Crónica, D. R. brindó a SIETE DIAS dos primicias: el telegrama de
protesta remitido al presidente Juan Carlos Onganía y un documento emitido por la
Embajada norteamericana en el Uruguay que lo acredita como "ciudadano nativo de los
EE. UU., y portador de pasaporte válido que le permite regresar a su país en cualquier
momento".
UNA SONRISA COLOR MIEL
No estuvo más que cinco días en Buenos Aires ("No se ofendan —se disculpó
ante algunos amigos porteños—; la ciudad que más adoro es París y vivo en ella
apenas cuatro días al año"), pero bastaron para que todos cuantos alternaron con
ella quedaran, una vez más —es la décima vez que visita la Argentina—,
encandilados por su belleza, un detalle que se torna obvio apenas el interlocutor enfoca
sus famosos ojos color miel, en los que invariablemente juguetea) una sonrisa, una sonrisa
que ni siquiera logró atenuar el confesado cansancio de Marie Laforet apenas puso pie en
Ezeiza, la mañana del lunes 18: ''Nada más tedioso que cruzar el Atlántico en
avión", protestó ante sus muchos admiradores. Pero no le sobra tiempo como para
intentar otro medio de comunicación más placentero. Tampoco para filmar: "Ni
sonarlo. Una filmación dura dos meses o mes, y me resulta mucho más conveniente cantar,
tarea a la que dedico todas mis horas". Esa fue sólo una de las razones que la
trajeron la semana pasada a la Argentina, junto con seis músicos y un experto sonidista
que forman parte de su equipo habitual; la otra, participar del show artístico con el que
Peugeot hizo la presentación de su modelo 504. Marie se fue tan rápido como había
venido, protestando hasta el último minuto por no poder cumplir con sus deseos más
caros: venir con más tiempo a Buenos Aires ("Adivino que me quedan muchas cosas
lindas para conocer todavía"), dedicarse más al cuidado de sus hijos (Elsie, 3, y
Juan, 2), tomarse unas largas y merecidas vacaciones y grabar algún tema de Yupanqui:
"Lo admiro desde que era una adolescente, y nada me gustaría más que llevar al
disco esa canción suya, una de mis preferidas: Le tengo rabia al silencio".
EL CORSO HIPPIE
El domingo 17, alrededor de 300 mil hippies clausuraron en White Lake, Nueva York, su
festival de música de Woostock -transcripto textualmente del original-, una reunión
puesta bajo la advocación de las drogas, afectada por el lento tránsito
automovilístico, castigada por las lluvias y plagada por la falta de alimentos y agua
potable. Durante tres días (el sábado 14 se estima que concurrieron más de 450 mil
.personas), jóvenes de todas partes de EE. UU. se dieron cita en una reunión monstruo
que arrojó 'un saldo de 2 muertos y decenas de heridos. Una de las víctimas fue un joven
que, dentro de su bolsa de dormir, fue atropellado por un tractor; la otra, una
adolescente que abusó del LSD. "Por lo que yo sé, hasta ahora no hubo un solo
episodio de violencia. Esta gente es realmente magnífica", declaró el doctor
William Abbruzzi, quien comandó a los 30 médicos a cargo de los servicios asistenciales
de White Lake. El lunes 17, a la madrugada, los vehículos volvieron a atascarse como
cuando se inició el festival (fotos), y avanzaban unos 50 kilómetros cada 8 horas.
A LA PESCA DEL TURISTA
Apenas el calendario anuncia un fin de semana de los llamados largos (viernes o lunes
feriado), el imán marplatense comienza a irradiar su magnetismo sobre Buenos Aires. El
pasado 15 de agosto, más de 50 mil turistas abarrotaron la ciudad atlántica. No todos
fueron a ella en busca de descanso reparador: según las autoridades del casino Central y
el Anexo 2, alrededor de 17.500 ansiosos apostaron en sus mesas por valor de 289 millones
de pesos. Como una demostración de que no todos participan de la teoría napoleónica de
que "el cálculo vence al juego", los generosos apostaderos dejaron un saldo a
favor de la banca de 48 millones de pesos. La mayoría juró volver...
LOS CATALANES Y LA LUNA
Desde hace algunos días, los habitantes de la ciudad de Mataró, en Barcelona,
desorientan involuntariamente a los turistas que solicitan indicaciones sobre las calles
de la localidad. Es que los lugareños no logran acostumbrarse a la desaparición de la
casi medieval Calle de los Cortesanos; mejor dicho a su cambio de nombre: el lunes 18, las
autoridades comunales reemplazaron los descascarados carteles esquineros que identificaban
la arteria por otros como el que enseña la fotografía. Desde entonces los catalanes más
advertidos aconsejan revisar el peyorativo término de "Vivir en la Luna". |
Misceláneas 1969
Link
beniz
- это социально-познавательный портал, основная цель которого -
объективное и оперативное отражение общественной и культурной жизни
Азербайджана. На страницах beniz Вы найдете много полезной,
увлекательной и интересной информации, затрагивающей все сферы нашей
жизни, от актуальных проблем, волнующих каждого гражданина, до тонкостей
человеческой природы. Портал рассчитан на самую широкую аудиторию, на
сайте размещены разнообразные рубрики, где любой может найти
интересующую его информацию.
|
Link
DDR - Musik aus der DDR - Sammelthread
|
Forenübersicht » Börse » Audiobörse » Diskographie und Sammelthreads
|
| |
|
|
|
|
|
Link to the page
20.02.08 - ELVIS VERMELHO:
Levará Tom Hanks a vida de Dean Reed para o cinema?
Reed abraçou comunismo alemão
O começo das filmagens de "Comrad Rock Star" - "Camarada
Estrela do Rock", em livre tradução, está envolto em mistério. Enquanto
a imprensa alemã dá como certa a presença de Tom Hanks neste começo de
ano em Babelsberg, em Berlim, para rodar a produção, o estúdio nega. O
certo mesmo é que há anos Tom Hanks detém os direitos para filmar a
vida do cantor e ator norte-americano que deixou seu país para viver
sob o regime comunista da RDA (República Democrática Alemã).
"Infelizmente não há nenhuma produção com Tom Hanks em
Babelsberg. Isso foi um rumor iniciado por alguns jornais da Alemanha",
diz Miriam Rönn, do setor de comunicação do estúdio. Além de Berlim,
Leipzig também é apontada como uma das cidades onde o filme deverá ser
rodado. Hanks deve levar para as telas do cinema a trajetória do
roqueiro que, em vez de fazer carreira em Hollywood, atuou como cowboy em filmes para a RDA e em propagandas do regime implantado na Alemanha Oriental.
Reed, conhecido como o "Elvis Vermelho", por sua atuação
semelhante ao estilo de Elvis Presley nos palcos, nasceu no Colorado,
nos Estados Unidos, em 1938. Durante sua carreira, abraçou o comunismo e
tornou-se célebre na Alemanha como o herói que renegou os EUA. Morreu
aos 48 anos. Seu corpo foi localizado em um lago em frente à sua casa,
em Berlim, com evidências de suicídio. Nos últimos momentos, sofria de
depressão, abandono e saudades do país que rejeitou.
Fabíola Brites
|
|
Levará Tom Hanks a vida de Dean Reed para o cinema?
|
Бразилія |
|
|
|
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Link
Плашат Тато с бомба на фестивал
През 1985 г. гост на Международния фестивал на политическата песен "Ален
мак" в Благоевград е държавният глава Тодор Живков. Организаторите
треперят, на брадясалите певци е наредено да се обръснат. Всичко върви
по план, когато анонимен мъжки глас съобщава за бомба край сцената.
Настава истинска паника. Десетки милиционери хвърчат към центъра на
града. Проверяват се съмнителните места. В последния момент за по-голяма
сигурност са сменени всички пропуски. Партийните функционери предлагат
откриването на фестивала да се отложи. В края на краищата при строга
охрана стартът е даден същата вечер.
Цялата организация по мероприятието се следи зорко от ЦК на ДКМС. Преди
да излезе на сцената, се прослушва всеки един изпълнител. "Искахме да
изпеем обикновена песен по стихове на испански поет от XVII век. В нея
се разказваше как един крал окуцял, с него започнала да куца свитата му,
а накрая и целият народ. Но ни забраниха", спомня си Люси Величкова.
"Трябваше добре да си направиш сметката и да си готов на компромис - да
изпееш 2-3 песни, с които да "погъделичкаш" властта, но пък да имаш
възможността да споделиш най-новите си апокрифни творби на неофициалните
събирания", обяснява друга участничка в "Ален мак". Първият фестивал
започва на 15 октомври 1975 г., а последният е през октомври 1989 г. Тук
са пели "Щурците", покойният Георги Минчев, Булат Окуджава, Дийн Рид и
много други.
Владимир СИМЕОНОВ
|
|
|
|
|
Link
Публикувана: Петък, 11-ти Септември 2009, автор: 24 Часа;
Вече 23 години певецът Бисер Киров е неразделен с широкополата
каубойска шапка. Първата си получава от живелия в Източна Германия
американски бард Дийн Рид. Оттогава Бисер Киров рядко излиза от дома си с
гола глава. Но както сам признава, шапката не е просто част от имиджа.
Тя е емоция, част от характера, достоен мъжки знак.
“Това е един
много личен избор. Не е осмислено, не е пиар ход. Това е потребност.
Смятам шапката за една част от моя характер. Това е като един последен
щрих на моята поведенческа линия”, казва певецът.
Бисер Киров има
общо 15-16 шапки. Подобно и на живота му, едната половина е в България, а
другата - в Русия. Но шапките не са фетиш. Самата шапка няма история, а
история има носенето й, казва Бисер Киров.
Именно с една по
думите му странна история е свързана и шапката, подарената му от Дийн
Рид. Годината е 1983 г. “Американският бунтовник”, както наричат Рид, е
на върха на славата си в социалистическа Източна Европа. Снима филми,
издава албуми, събира овации на концерти. Заедно с чешкия певец Вацлав
Нецкарш представят в Прага поредния източноевропейски уестърн - “Пей,
каубой, пей”. На представянето е и Бисер Киров, близък приятел и на
двамата творци.
“И излизайки, като ме изпращаха - ние бяхме с Митка (съпругата на Бисер Киров - б.а.), Дийн - той е много сърдечен, тича след мен и вика: Бисо, тейк дис хет фром ми (вземи тази шапка за подарък от мен - пр.от англ.). Това беше една чешка каубойска шапка”, разказва Бисер Киров.
Той
приема подаръка, но така и не слага шапката. Три години по-късно обаче,
на 13 юни 1986 г., в Словакия, на път за Берлин Бисер Киров е застигнат
от мрачната вест за смъртта на Дийн Рид.
“Най-странното беше, че в
моята кола беше шапката на Дийн Рид. Не знам защо, като пътувах, съм я
сложил... После имах концерти и тогава си сложих шапката на Дийн Рид и
казах няколко думи по повод неговата кончина. Публиката изпадаше в
екстаз”, спомня си певецът.
Именно след тези концерти през 1986
г. шапката на Дийн Рид от случаен подарък за Бисер Киров остава не само
скъп спомен за отишъл си приятел, но се превръща и в бъдеще. “Това беше и
един добър знак за мен, че тя (шапката - б.а.) навява една
симпатия на хората. Те ме възприеха по този начин. Човек трябва да се
чувства комфортно пред публиката”, разказва Бисер Киров.
Съвсем
скоро след това обаче певецът се разделя с първата си шапка. През 1987
г. я подарява на Алла Пугачова за открития от нея музей на рокендрола в
Москва. “Много се радвам, защото в този рок музей това може би беше
най-автентичният рокпредмет. И след това започнах да си търся шапки и да
си купувам”, спомня си Бисер Киров.
Останалите му шапки нямат
толкова цветни истории, колкото първата. Сега певецът обича и има
всякакви шапки - и летни панамени шапки, има и шапка за бране на гъби,
шапка за село и любима шапка за концерти. Всички те са широкополи
каубойки.
“Обичам шапката. Тя е един мъжки атрибут. За мен е даже
една защита от какво ли не - от слънце, от дъжд. Ако искаш, можеш да я
дръпнеш надолу и да подремнеш, или ако не искаш да гледаш нанякъде, да
погледнеш надолу”, разказва Бисер Киров.
Певецът предпочита марката “Стетсън енд Бъфало”. Макар да има и кафяви шапки, смята за най-стилни класическите в черно и бяло.
“Винаги
има една нова шапка, която не я слагам, за да мога за всеки случай, ако
нещо стане, да имам една нова шапка, която да си сложа на главата”,
казва Киров.
Освен да носи шапки, певецът обича и да ги подарява.
Но има два принципа - винаги подарява нови шапки, и то само на
най-близките си хора. С шапки на Бисер Киров могат да се похвалят не
само братята му, но и почти всички негови приятели. В Русия певците
Владимир Винокур и Лев Лещенко изпълняват знаменития си дует “Близнаци”
именно с шапки на Бисер Киров. Негова шапка притежават и руският Франк
Синатра - Йосиф Кобзон, и Алла Пугачова. В България шапка на Бисер Киров
е имал и покойният Емил Димитров.
Киров не получава често шапки
за подарък, но пък се случва по време на концерти да му откраднат
шапка.“Аз не се сърдя. Явно някой ще я носи и ще казва: “Това е шапката
на Бисер Киров”, казва певецът.
Всъщност в Русия Бисер Киров не е
единственият цар на естрадата, за когото шапката е станала елемент от
външния вид. През последните 6-7 г. с широкопола шапка се отличава и
“мускетарят” Михаил Боярски. За него обаче казват, че я слага по
естетическа необходимост заради косопад. А и Боярски не сваля шапката
си, докато за Бисер Киров възникна задължително изключение.
Най-известният
българин в Русия е и съветник по въпросите на културата в посолството
ни в Москва. Затова е поел ангажимент да сваля шапката по време на
работата си в посолството и когато представя България като дипломат.
“Намирам го за съвсем нормално, защото шапката в някои случаи излиза от рамките на общоприетия дрескод”, казва той.
Любимият
аксесоар обаче не остава пренебрегнат. Певецът до такава степен е
свикнал с шапката, че без нея се чувства незавършен. “Когато тръгна
някъде и шапката ми я няма, аз се усещам - ахаа, нещо съм забравил.
Особено сега, в Москва, след като изляза от посолството, шапката трябва
да ме чака в колата”, разказва Бисер Киров.
И като дипломат не спира да твори
Въпреки
че от 3 г. работи и като дипломат, Бисер Киров не спира да твори. Сега е
написал 5 песни по текст на известната руска поетеса и председател на
Славянския фонд Галина Боголюбова.
“Пиша песни, имам вдъхновение,
чувствам се удовлетворен от това, което върша, защото то ме държи в
постоянен контакт с една нация, за чийто дух съм работил 40 г.”,
признава певецът.
Той е убеден, че именно културата е най-доброто средство да се прави политика с Русия.
“Ние
имаме толкова неща, които ни обединяват и свързват. Имаме толкова много
възможности. Едно такова огромно поле е българската култура. Нямаме
друга такава нива, на която бихме могли да се разпрострем съвсем
спокойно с усещането, че ни разбират, че сме близки по дух, по
народопсихология, по вяра, по писменост, по звук”, коментира Бисер
Киров.
Засега той остава да работи в Русия, за чиято публика
твърди, че “го е избрала” като творец. “Това е едно обричане и не към
Русия, а към България. Аз съм казал, че колкото повече живея далеч от
България, толкова повече започвам да я обичам и ценя, защото явно
важното се вижда от далече”, коментира творецът дипломат. (24часа)
ЦВЕТАНА КРЪСТЕВА, КОРЕСПОНДЕНТ НА БНТ В МОСКВА |
Бисер Киров получил първата си шапка от Дийн Рид
|
|
|
Вестник "Струма" (Болгария))
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Link
Омбудсманът на Симитли Благой Айков
Участвал съм в националните фестивали на политическата песен, които се
провеждаха в Благоевград, като най-често изпълнявах песни по моя музика и
текст. Тогава идваха и големи певци. Помня, че в Благоевград пя и Дийн
Рид. Като студент през 1977 година на фестивал във Велико Търново мен и
две близначки ни класираха да ходим в Куба.
|
|
|
|
|
|
Link
16 декември 2008, 18:43
Добринка Корчева
Майка ми получи стрес от бомбардировките на Белград и сърцето й спря.
Легендарният Гойко Митич – най-известният “индианец” в страните от
източния блок през 70-те години, от две десетилетия живее в старинния
берлински квартал “Кьопеник” в скромен двустаен апартамент под наем.
Получава малка пенсия и затова му се налага да играе в театъра на
Мекленбург. 320-те километра дотам и обратно изминава на стария си
“Нисан”. Иначе предпочита да кара велосипед – с него ходи на покупки и
обикаля Берлин. 68-годишният актьор, който на младини е бил в
националния отбор по гребане на Югославия, е във великолепна форма. През
лятото кара кану в езерата на Берлин и се гмурка без акваланг на
30-метрова дълбочина в Гърция. Кореспондент на руския вестник
“Експрес-газета” успя да развърже езика на светилото на соцуестърна и да
запише уникалната му изповед след дълги години мълчание.
- С кого живеете в момента? Говори се, че никога не сте били женен.
- Чувал съм най-различни неща. Моят принцип е: да не изнасям кирливите ризи от “вигвама”.
- Имате ли деца?
Този въпрос кара лицето на Митич леко да трепне. Разтопен от щастие,
той вади от джоба си снимка на младо момиче – красиво, тъмнокосо.
Усмивката му е позната на милионите поклонници на Чингачхук.
- Мисля, че прилича на мен - казва Митич, разглеждайки с нежност
снимката. - Никога не съм разказвал на журналистите, че имам дъщеря. Не
ми се искаше да й пречат да расте спокойно. Вие сте първите, на които
разказвам за нея. Тя е на 16 години, казва се Наталия.
- Красиво име, но защо я кръстихте точно така?
- Роди се малко преди Рождество – на 26 декември. В Италия, когато
се поздравяват с Рождество, казват: “Бон натали!” Мислех си, че като дам
на дъщеря си име, съзвучно с този светъл празник, тя ще бъде щастлива.
- Наталия иска ли да става актриса?
- Няколко седмици игра с мен в един спектакъл. Сега обаче й предстои да
завърши гимназия, а след това ще видим. Ние сме приятели. През лятото
почиваме заедно в Гърция, през зимата караме ски. Научих я да се спуска
по стръмните планински склонове, когато беше едва 2-годишна. Съжалявам,
че напоследък се виждаме по-рядко. Наталия живее с майка си Рамона,
която е архитект. Това беше безумна любов.
Струваше ми се – завинаги. Уви – не се получи. Хората се срещат, влюбват се и се разделят. И това е нормално.
- Носеха се слухове, че Дийн Рид ви е отнел любимата жена – актрисата Рената Блуме?
- С Рената се запознахме през 1974 г., докато се снимахме във филма
“Улцана”. Играхме съпружеска двойка – вожда на апахите и чаровната
мексиканка Леоне. Тя беше потресаващо красива! И на всичкото отгоре –
свободна. Малко преди срещата ни се беше развела със съпруга си –
режисьора Франк Байер.
Как ли не се опитвах да я сваля, но тя дълго време не се даваше.
Казваше, че никога повече няма да има взимане-даване с колеги-кинаджии.
Снимките приключиха, тя не отговори на чувствата ми и аз почти я
забравих. Веднъж бях тръгнал да купувам подарък, вече не помня за кого, и
се отбих в едно магазинче за кристални сервизи. Там се сблъсках с
Рената. Разбира се, предложих й да изпием по кафе в близкия бар. След
него имаше и чаша вино. Накрая тръгнах да я изпращам. Признавам си – на
младини бях женкар.
Но Рената не е някакъв епизод в моя живот. Срещахме се 2 години. Тогава
не мислех за брак. Тя страшно ревнуваше, че ме преследват красиви млади
поклоннички. На няколко пъти късахме, имаше скандали. В крайна сметка
Рената разбра, че не съм подходящ за ролята на съпруг. Напусна ме, но не
заради Дийн Рид. Тя се запозна с него почти по същото време, когато се
запозна и с мен – докато се снимаше във филма “Кийт и компания”.
Сближиха се чак след като той се разведе с втората си жена Вибке –
няколко години след нашата раздяла. Рената получи всичко, за което си
мечтаеше – съпруг, баща на сина си от първия брак, шикозна къща на брега
на езеро... Аз не можех да й дам тези неща. Ето защо с Рид не бяхме
съперници, но не бяхме и приятели. Аз играех благороден индианец, а той
честен каубой във филма “Кръвни братя”. Не ми харесваше, че искаше да се
сближи с властта.
Дийн искаше да стане “символ” на ГДР, смяташе се за такъв, а всички
останали в неговите очи бяха “простолюдие”. Но всеки живее според
разбиранията си. Аз контактувах не с властта, а с публиката. Получавах
писма с чували, зрителите ми се обясняваха в любов. Има ли нещо по-важно
за актьора от това? След раздялата много дълго не се бяхме виждали с
Рената, срещнахме се неочаквано на един фестивал преди 5 години.
Поздравихме се. И толкова. Двамата отдавна имаме друг живот.
- Нима Митич е без жена до себе си?!
- Живея с приятелката си. При следващата ни среща ще ви кажа името й. Не ми се ще местната преса да раздухва тази история.
- Преди години се говореше, че сте били любовник на Марго Хонекер,
съпругата на бившия “държавен и партиен ръководител” на ГДР Ерих
Хонекер?
- Говори се, че тя била казала някъде си, че съм истински мъжкар.
Сигурно е имала предвид актьорските ми способности, тъй като никога не
съм я познавал. А що се отнася до слуховете, те бяха хиляди. Ето един от
сравнително “пресните”: че съм бивш агент на Путин.
Само че ще направя малка поправка. Не съм бивш, а настоящ. Щом като съм
противник на НАТО, значи съм привърженик на Путин! Освен това съм гаден
сърбин. Тук се говори, че всички сърби са такива. Докато аз имам с НАТО и
войските на бундесвера, бомбардирали Югославия, лични сметки за
уреждане.
Майка ми почина по време на бомбардировките на Белград. Живееше там с
по-малкия ми брат. Не успях да им помогна с нищо. Всичко започна толкова
неочаквано, че не можах да ги измъкна от страната. Само им звънях по
телефона всеки ден. Майка ми беше много уплашена. Ражда ни по време на
Втората световна война. Остава вдовица, но успява да спаси живота ни.
Изведнъж, след толкова години,
отново има опасност да загуби сина си.
Събужда се посред нощ от грохота на бомбите. Нашата къща, слава Богу, не
е била улучена. Но мама преживяла изключително силен стрес. Отначало
загубила говора си. Няколко дни мълчала и не искала да яде. След това
сърцето й спряло.
Не можах да отида на погребението – натовските войски продължаваха
бомбардировките, мостовете бяха взривени, пътищата – разбити, нямаше как
да се добера. Чак след половин година успях да отида на гроба на мама.
- Сравнително скоро получихте немски паспорт. Защо?
- Да, през 2000 г. станах немски поданик. Наложи ми се. Трябваше да летя
до Америка с транзитен полет през Лондон. Провериха багажа ни,
документите. Полицаят видя сръбския ми паспорт, опули се, отведоха ме
встрани и дълго ме проверяваха – сякаш съм терорист. Когато се върнах,
подадох молба за немски паспорт, за да се избавя от подобни унизителни
процедури. Но аз съм свободен човек, “индианец”, и за мен няма граници.
ДОСИЕ
- Гойко Митич е роден през 1940 г. в Лесковац, Южна Сърбия, в селско семейство.
- Завършва Белградската академия за физическа култура. За първи път се
снима в киното през 1961 г. като дубльор във филма “Ланселот и
кралицата”. Западногерманските продуценти го забелязват и го засипват с
второстепенни роли на индианци.
- През 1964 г. източногерманската филмова студия “ДЕФА” кани Гойко за
главната роля във филма “Синовете на Великата Мечка”, където изпълнява
коронната си роля – Токай-Ихто. Следват “Чингачхук”, “Оцеола”, “Улцана”,
“Следите на Сокола”.
- Митич никога не е имал нужда от дубльор. Без да си помага с ръце, се
мята на коня, плува като риба, скача от влак върху препускащ жребец...
По думите му най-трудният трик за него се оказал... пушенето на “лулата
на мира”, тъй като никога през живота си не е пушил.
- Редовен участник е във фестивала “Карл Май”, който всяка година се
провежда в град Бад Загеберг. Изпълнява любимата на всички роля на
Винету, вожда на апахите.
- В момента играе индианеца в “Полет над кукувиче гнездо”, постановка на
театъра в Мекленбург. Едновременно с това взима уроци по пеене,
подготвяйки се за ролята си в мюзикъла “Alexis Sorbas”.
УХАЖВАЛ ЛЕА ИВАНОВА
- Апостол Карамитев го запознал с легендарната певица в берлинско вариете
- Снимал с Искра Радева край Камчия
Любовната авантюра между “главния индианец” на соцлагера и българската
джаззвезда се разгоряла през 1965 г. По онова време Леа пеела в
прочутото берлинско вариете “Фридрихщат палас” и обирала овациите на
местната публика. Изстрадалата по комунистическите лагери певица вече не
била първа младост. Вече на 42, тя изглеждала поне 2 петилетки по-млада
и излъчвала неустоим сексапил.
Една нощ компанията на Гойко, който бил само на 25, но вече минавал за
най-скъпоплатения сръбски актьор, пристигнала във вариетето, където
кършела глас Леа. Всъщност Апостол Карамитев, който по това време бил в
Берлин, поканил звездния си колега да се насладят на пеенето на старата
му дружка.
Близки на джазкралицата си спомнят, че Гойко останал поразен от Леа още в
първия миг, в който я съзрял. След изпълнението й Апостол го завел зад
кулисите и го запознал с изкусителната си сънародничка. После ходили да
вечерят заедно.
Няколко вечери по-късно “индианецът” пак цъфнал в заведението. Този път
сам, без Апостол. Връчил на Леа огромна кошница с кървавочервени рози и я
поканил да дойде на снимките на “Синовете на Великата мечка”. Същият
епизод се повторил още поне 5 пъти. Гойко Митич постоянно резервирал
най-близката до сцената маса във вариетето. Напук на обичайните си
навици почти не консумирал алкохол. Очевидно държал да остане трезвен.
Впивал поглед към дансинга и очаквал появата на темпераментната
българка. След финала се шмугвал в гримьорната и беседвал с нея, докато
се разгримирвала.
Години след това, когато Гойко вече бил световна знаменитост, Леа
Иванова признала пред своя колежка от естрадата: “Можех да имам този
мъж, но нали съм си загубена…”.
Според наши музиканти две години по-късно, през 1967-а, Гойко дошъл в
България, за да търси любимата си. По някаква случайност съдбата го
запратила по нашите географски ширини, за да снима в интернационалната
продукция “Голямата змия”. Въпреки отчаяните си опити актьорът не успял
да намери Леа, която непрекъснато пътувала за участия из страните от
соцлагера. Гойко помолил за съдействие и Апостол Карамитев, но и
неговите усилия останали напразни.
Независимо от любовния провал Митич и до днес таи хубави чувства към България.
”Снимахме някъде около Варна. Край една река, май че беше Камчия. Имам
чудесни спомени. Разбирах се с българите без преводач, само майтапи. Абе
– готини хора. Спомням си добре и българката, с която играх – Искра
Радева”, довери преди време звездата на бившата “ДЕФА”.
Подготви Добринка КОРЧЕВА |
Гойко Митич: Дийн Рид ми отмъкна гаджето!
|
Link
13 август 2008, 15:08
Георги Цветанов е журналист – бил е главен редактор на много
провинциални вестници и многотиражки. Същевременно е легенда на
шоубизнеса у нас. Негова е идеята за първите “китариади” в
Радомирско-Пернишкия регион.
През Радомирския културен дом
са минали почти всички родни попзвезди и музиканти, както и много видни
представители на изкуството и литературата. Малко известен факт е, че
именно Жоро Цветанов е човекът, по чиято инициатива е роден
преименуваният по-късно и преместен в Благоевград фестивал “Ален мак”.
За “заслуги” Цветанов е наказан от комунистическата власт с изправителен
лагер в Бобовдол, където продължил да развива културно-масова работа.
След излизането му затворниците не могли да прежалят лайфа, който им
осигурявал, докато бил там. В политическото му досие освен забележки за
“прозападно влияние” стои и нелицеприятният факт, че негов кум бил
легендарният Горуня.
- Г-н Цветанов, как ви хрумна да правите онези легендарни фестивали -
“Китариада” в Перник и фестивалите на дисководещите от цяла България?
- Пет “китариади” направихме. Аз бях зам.-директор на пернишкия Дом на
миньора. Имаше много кадърни местни момчета-музиканти – състави като
“Вива”, “Пейте с нас” и др. Те нямаше къде да се изявят. В Двореца на
културата репертоарът трябваше да е “партийно издържан”. Аз първо
направих една среща между две групи – така изглеждаше първата
“Китариада”. Пуснахме едни огромни афиши, дойде много народ. Много голям
интерес проявиха и от Радио “София”. В лицето главно на Димитър
Керелезов – той беше новатор – създаде “Музикална детелина”, след това –
„Музикална стълбица” и т.н. Вторият фестивал вече го направихме в
Двореца на културата. Дойдоха “Щурците”, съставът на Вили Кавалджиев –
той тогава беше спец-кореспондент на сп. “Младеж”, Тома Томов дойде –
много се бяха насъбрали. Прочу се фестивалът и започнаха да текат заявки
за участие от цялата страна. Музикантите идваха на автостоп с уредбите
си – беше време на пълен ентусиазъм. Ние, каквото можехме оттука,
помагахме. Имах за поддръжник в това дело една секретарка на Обкома на
Партията – Иванка Николова. Но и тя не можа да ме спаси жената от гнева
на тогавашния секретар по идеологическите въпроси към ЦК на БКП Митко
Григоров. На него хич не му се харесваше тая работа с китарите, дългите
коси и т.н. – звучала му “прозападно”.
Даже през 1968-а имаше един прецедент с “Бийтълс”-ите.
Те трябваше да дойдат на Световния младежки фестивал в София – бяха
изпратили писмо до българския щаб, но не ги допуснаха да пеят. Малцина
знаят, че “Бийтълс” кацнаха на летище София, но не им разрешиха даже да
слязат от самолета - камо ли да направят концерт?!
- Споменахте, че на втората “Китариада” са дошли “Щурците” – и те ли пътуваха на автостоп.?
- О, не – те си имаха фургонче и собствена уредба. Там работата беше
по-друга. Не знам дали сте чували първо, че името им – “Щурците”, им го
дадоха слушателите на радиото. В началото групата беше в голяма
конкуренция с “Бандараците”. Имаше конфликт между тях заради майката на
Кирил Маричков – тя беше много амбициозна жена. На Кирил баща му пък
беше дипломат в Италия. Оттам им беше изпратил уредби, плочи – неща,
които тук нито можеше да се намерят, нито да се купят. Така че те не
бяха от бедните момчета, които идваха на автостоп до Перник, за да пеят.
Уредбата им, с която дойдоха тогава, обаче им я откраднаха малко след
това в София.
- “Бандараците” идвали ли са на вашите фестивали?
- Не са свирили, но присъстваха. Сашо от “Бандараците” – брат му на Вальо, помня. Той избяга в чужбина после.
- Г-н Цветанов, вярно ли е, че фестивалът “Ален мак” също тръгва от вас?
- Ами, колкото и да е нескромно да го кажа, това е факт. В Радомир
направихме една сбирка – “Среща с моята песен”. Идеята беше млади хора,
които композират и пеят да се изявят. Разделихме се с моите сътрудници
кой в кой регион на страната ще прави проучване. На мен се падна
Югозападна България. Тръгнахме да прослушваме оркестри, групи,
певци...Събрахме почти от цялата страна една страхотна селекция.
Направихме фестивала в лятното кино на Радомир. Към инициативата
проявиха интерес и много композитори. Между тях бяха Найден Андреев и
Морис Аладжем. От тоя фестивал тръгна Владко Захариев – барабанистът на
“Сигнал”. Найден Андреев го откри. Толкова добре се възприе
инициативата, че ни се обадиха от Центъра за художествена самодейност,
че ще дойде директорката – Ана Тричкова – на Владо Тричков от ЦК жена
му. Тя, като видя хората как възторжено възприемат идеята, реши да ни я
открадне. “Тоя фестивал, вика, тука няма да се провежда. Ще го направим
политически фестивал!” И така ни “прибра” фестивала в родния й
Благоевград – преименуваха го в “Ален мак”. Предложи ми да го правя там,
но аз отказах. А имаше и една друга причина да стане така –
Тодор Живков тогава искаше да стопли отношенията с Македония.
- Изгря ли звездата на някой изпълнител от тоя фестивал?
- На бившия президент Петър Стоянов! Той участва в третия фестивал –
свиреше на китара и цвилеше като кон! На този фестивал дойде Дийн Рид.
Народ около него – страшна работа. И няма да забравя, един фотограф от
“Пиринско дело” – Благоевград ми направи впечатление тогава с
професионалното си хрумване. Той беше един нисичък, така – качи се на
една маса и извика зверски: “Дийн Риииид!” Дийн Рид се обърна, и той –
“щрак”! – всички, които чакаха за автограф, вместо да му се разсърдят,
взеха да му ръкопляскат.
- Защо закриха “Ален мак”?
- Ами, то се почна вече след Русенския комитет едно така западане на тоя
конкурс и вече като дойде демокрацията – край! Но искам да ви кажа, че
държавата някога много поощряваше културата – спор няма!
- Вие сте много интересна личност. Вярно ли е, че кум на сватбата ви е бил легендарният Горуня?
- Вярно е. Той ни стана кум по време на периода, в който го бяха пратили
за наказание да работи в ДЗС “Тунджа” – с. Коневец, Ямболско. Подари ни
за сватбата един дървен диван – много твърд – на него изкарахме с жена
ми първата си брачна нощ /смях – б.а./. Но двамата с Горуня се
познавахме още от строежа на захарния завод в Лом. Там заедно с един
журналист, който имаше странното име Нафталин, издавахме един
циклостилен вестник “Заводска трибуна” на немски – за немските
специалисти в завода. Един ден дойде на посещение в завода Горуня – той
беше по онова време първи секретар на Областния комитет на Партията –
Враца. Като видя вестника, направо се възхити. Сприятелихме се. По-късно
вече го наказват, но той идва на откриването на Азотно-торовия завод в
Стара Загора. За откриването беше дошъл и Хрушчов. А аз бях там като
фоторепортер. В един момент обаче установих, че в апарата ми изобщо няма
лента. И точно тогава, гледам – Горуня. “Какво, вика, правиш тука?” – и
така, от дума разбрах, че е в Коневец. След това, като му мина
наказанието, го направиха министър на мелиорациите и после го
“самоубиха”.
- Как се провали политически Горуня?
- Той открито не харесваше Тодор Живков – наричаше го “узурпатор”. И
стана неудобен. Като министър вече се свързва с ген. Анев, с когото са
били заедно партизани из Врачанско, и подготвят преврат срещу Живков.
|
Георги Цветанов: “Бийтълс” кацнаха на летище “София”, но не им разрешиха да слязат !
|
|
|
Link
Послеслов
„Цял живот съм твоя сянка“, пише й актрисата Доротея Тончева върху програмата от „Шибил“.
„На Димитрина с благодарност за нашето приятелство. Много мир, любов и щастие!“ — посвещава й портрета си Дийн Рид.
Снимки,
снимки... Роли, типажи в театъра, в киното и телевизията: българка,
испанка, индианка, рускиня, англичанка... Селянка, учителка,
революционерка, фермерка, проститутка, дама от висшето общество... Баба,
майка, сестра...
Въпреки многото преживени трусове, Димитрина се
определя като свободен и щастлив човек и щастлива актриса. Може би и
защото, както сама казва, е била от малкото, ненабелязани за издигане.
По тази причина не е било нужно да прави компромиси, тъй като на
практика е нямала какво да губи. Но е трябвало да изкачва и да
преодолява много стръмнини.
От анализите и равносметките, които е
направила, Димитрина е стигнала до извода, че театърът наистина може да
бъде смисъл на един човешки живот. И че това е професията, която
най-малко дава възможност да се чувстваш самотен. Всяка нова роля
завладява и по този начин не те оставя да се чувстваш сам. Освен това, в
театъра има хора, готови да помогнат на всяка цена и с всичко, с което
могат.
Като че ли във всяка героиня Димитрина Савова е слагала и
малко от това, което е искала да каже в живота. Дори е избирала типове
от съвремието, на които да приличат нейните героини. Както и когато
играе мексиканката Амброзия в германската филмова продукция „Трини“ на
ДЕФА по романа на големия немски писател Лудвиг Рен (героиня, която носи
добрия дух на революцията — б.а.), тя я сравнява неслучайно с нашите
героини от Възраждането.
От висотата на тяхната мъдрост, като от
високия хълм над Пирдоп — нейната Фудзияма — тя е могла да гледа на
живота с мъдро снизхождение. И да намира куража да устои. Да бъде
истинска — напук на всичко и въпреки всичко!
И няма край. По
стръмното нагоре към върха тегли каруцата Майка Кураж, надига манерката и
размишлява над Великата Илюзия на Живота: „Млада като бях...“
А
сега, приседнала на миндера или в градината, или пред наредените като в
библиотека нарязани дървета под сайванта, край печката „Чудо“, където
забърква своите кулинарни вълшебства или пържи сафрида от морето, Дина
разказва за Фудзияма, за своя стръмен Път...
А до оградата някой спира с любопитство, подпира се на нея, подава глава и подвиква:
— Димитрина, имала си някаква нова книга, за какво се разказва в нея?... |
|
|
Том Ханкс ще снима филм за соцзвездата Дийн Рийд
Link
Българският зет Том Ханкс подготвя филм за легендарния в бившия
Източен блок актьор и певец Дийн Рийд, съобщи "Дойче веле". Работното
заглавие е "Другарят Рокзвезда".
Роденият в САЩ изпълнител беше много популярен в социалистическите
страни - от ГДР до Сибир. Приел идеите на комунизма в началото на 70-те
години, той се премества да живее в Източен Берлин. Кариерата му е
шеметна, но през юни 1986 г. бе открит мъртъв в езерото Цойхнер край
града.
Първоначално се предполага, че Рийд е убит от ЩАЗИ. Версията гласи,
че той се е разочаровал от живота на Изток и убийството е извършено, за
да се попречи на евентуалното му завръщане в Америка.
Объркването е пълно, след като пък източногерманската информационна
агенция АДН разпространява съобщението, че Рийд е жертва на "трагичен
инцидент". В действителност Дийн посяга на живота си в момент на
отчаяние и дълбока депресия, след като третата му съпруга - германската
актриса Ренате Блуме, го напуска. Дни преди самоубийството си певецът
изпраща писмо до лидера на ГДР Ерих Хонекер, в което описва личните си и
професионални неволи.
Освен певец Дийн Рийд е сценарист, режисьор и титулярен актьор във
филма "Ел Кантор", сниман в София и показван многократно по
източногерманската телевизия през 80-те години. Като статисти в него
участват 10 000 български комсомолци. |
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Прогресивната културна общественост срещу Солженицин
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Прогресивната културна общественост срещу
Солженицин
Предмет: антисъветизмът на "Архипелагът
ГУЛаг"
Участници: "Народна култура",
"Руде право", Филип Филипов, Камен Зидаров, "Литературная
газета", Дийн Рид
Начало: появата на книгата на Солженицин
"Архипелагът ГУЛаг" в Париж на руски език (издание на
френското издателство ИМКА)
Началото на новата 1974 година донесе и новият
антисъветски пасквил. Този път той е по-примитивен и по-вулгарен
от всеки друг път. За какво става дума?
Парижкото издателство ИМКА издаде на руски
език книгата "Архипелагът ГУЛаг" от Александър Солженицин.
Още не засъхнало печатарското мастило, и в един глас западният
печат и средствата за масова информация предприеха неистови усилия,
за да превърнат това съчинение в политическа сензация [...], почти
всички големи буржоазни вестници излизат с хвалебствени рецензии
за пасквила на Солженицин. [...]
Какво наистина представлява това съчинение,
предизвикало такава сензационна шумотевица?
В "Архипелагът ГУЛаг" Солженицин
с характерната му патологична страст към всичко мрачно и болно
в живота разработва любимата си тема за извращенията на ленинските
норми за държавен и партиен живот по времето на култа към личността,
който, както е известно на целия свят, е отдавна отречен като
обществена практика в Съветския съюз. Според западните информационни
източници обаче този път книгата на Солженицин е "изобличителен
документ", насочен не срещу Сталин, а срещу Ленин и дейността
на комунистическата партия от 1917 година до наши дни. [...]
Започнал литературната си кариера с позата
на борец срещу култа към личността, впоследствие в такива свои
съчинения като "Раково отделение", "Август 14"
и "Първият кръг" Солженицин бързо "еволюира"
към позициите на най-яростен антисъветизъм. С цинична откровеност
той неведнъж е заявявал, че мрази не само партията на болшевиките,
но и своята страна, своя народ. Тези изповеди на "гражданското
верую" на яростния враг на комунизма намират пълна хармония
и в неговото "творческо кредо": цялата литературна дейност
на Солженицин е в дълбок конфликт не само със съветската власт,
но и с целия многонационален съветски народ, същия този народ,
който извърши първата социалистическа революция в света, който
героично се сражава за свободата на човечеството по бойните полета
на Втората световна война и който построи първото в света общество,
основано на принципите на равенството и братството. Днес Солженицин
- този жалък Смердяков на литературата, се опитва да клевети този
героичен народ. Жалки усилия, смешни напъни! Историята винаги
е оставяла в забвение тези, които са се опитали да обърнат гръб
на своя народ и да тръгнат по пътя на предателството към родината.
Без съмнение такава ще бъде съдбата и на автора на "Архипелагът
ГУЛаг".
Междувременно достоверни източници съобщават,
че издателство ИМКА е разполагало с ръкописа на книгата още преди
половин година. Естествено възниква въпросът, защо се е чакал
краят на старата 1973 година и началото на новата 1974 година,
за да се публикува този бестселър на политическата пошлост?
Отговор на този въпрос дава в. "Руде право",
който в статия под наслов "Търговци на гнили плодове"
отбелязва: "Буржоазните вестници, сред които и "Ню Йорк
таймс", органите на печата на франкисткия режим и радиото
на расистите от Южноафриканската република се заеха с пропагандирането
на този пасквил. Всичко това не беше случайност пред Новата година,
когато целият свят прави равносметка на своя актив и пасив. Що
се отнася до актива, той явно натежава благодарение на успехите
на социалистическата общност и преди всичко на Съветския съюз,
на неговите усилия да се направи необратим процесът на намаляване
на напрежението." [...]
Новият жалък пасквил на Солженицин несъмнено
не е нищо друго освен още един "аргумент" на агентите
на отречената от миролюбивото човечество "студена война".
"Народна култура", "Жалък
пасквил", бр. 3/1974
Поредната антисъветска клевета с "романа"
на Солженицин "Архипелагът ГУЛаг" предизвика дълбоко
възмущение сред всички, които отчитат една обективна реалност:
благодарение на миролюбивата външна политика на Съветския съюз
и социалистическите страни през 1973 година в света настъпи процес
на разведряване на напрежението. Това изглежда никак не е по изгодата
на "рицарите на студената война", които всячески се
стремят да раздухват междуособици, да създават атмосфера на враждебност,
да скалъпват антисъветски клевети и нечистоплътни сензации.
Голямото реалистично изкуство никога не е имало
нещо общо с политическия шантаж. Реалистичното изкуство е изкуство
народно, дълбоко свързано с прогресивните тежнения на времето,
изкуство, което ратува за мир, за хуманизъм, за разбирателство
между народите.
Затова и "Архипелагът ГУЛаг" ще има
съдбата на скалъпена от злоба и клеветничество еднодневка. [...]
Нар. артист, герой на социалистическия труд
Филип Филипов, "Политически шантаж...", в. "Народна
култура", бр. 3/1974 г.
Навярно никой у нас не е чел новия "исторически
труд" на Солженицин "Архипелагът ГУЛаг" или ако
има такива читатели, те са единици. Аз, разбира се, също не съм
го чел. Но от дяволския вой и груби вестникарски хвалебствия,
които пълнят на Запад антисъветската и антикомунистическа преса,
не е трудно да се извади заключение с какъв "роман"
имаме работа и какво е неговото пряко предназначение.
И за най-късогледия в политическо отношение
човек е ясно, че политическият климат в Европа и международните
отношения се разведряват, че борбата за мир върху цялата планета
расте и че начело на тази борба стои Съветският съюз. Неговият
престиж и неговата мъдра, далновидна политика извикват адмирацията
на всички прогресивни и миролюбиви хора по целия свят. Неговата
мощ расте с дни. [...] Всичко това, разбира се, предизвиква бяс
и отчаяние в привържениците на империализма, реакционните сили
в света и неофашизма. Знаменосците на антисъветизма са в настъпление.
И безспорно Солженицин, верен на своите антисъветски позиции и
убеждения, не иска да остане назад от тая "борба".
Настанил се спокойно в Съветския съюз, той
непрестанно провокира съвестта и общественото мнение на целия
съветски народ с всеки свой нов "роман", издава ги свободно
в чужбина, подкрепян от издателствата, редакциите и различни централи
на съветската антипропаганда, и няма никакво съмнение, че той
иска да мине за някакъв герой и мъченик. Но Солженицин забравя
едно: историята на човечеството не познава и не е дала досега
званието "велик" нито на един предател и провокатор.
Юда се обеси, преди Исус да издъхне на кръста. [...]
Камен Зидаров, народен деятел на културата,
"Предателят няма родина", в. "Народна култура",
бр. 3/ 1974
Любезни колега по изкуство, Солженицин!
Като американски артист аз съм длъжен да отговоря
на някои ваши обвинения, публикувани в капиталистическата преса
по целия свят. По мое мнение това са лъжливи обвинения и народите
по света трябва да знаят защо са лъжливи.
Вие заклеймихте Съветския съюз като "дълбоко
заболяло общество, поразено от ненавист и несправедливост".
Вие казвате, че съветското правителство "не би могло да живее
без врагове и цялата атмосфера е пропита от ненавист и пак от
ненавист, която не отстъпва дори и пред расовата ненавист".
Вие като че ли говорите за моята родина, а не за вашата! Та нали
Америка, а не Съветският съюз, води война и създава напрегнатата
обстановка на възможни войни, за да даде с това възможност на
своята икономика да действа, а на нашите диктатори, на военно-промишления
комплекс да трупа още повече богатства и власт от кръвта на виетнамския
народ, на нашите собствени американски войници и на всички свободолюбиви
народи в света. Болно е обществото в моята родина, а не във вашата,
г-н Солженицин! [...]
Вярно е, че в Съветския съюз има известни несправедливости
и недостатъци, но всичко в света е относително. [...] Принципите,
на които е изградено вашето общество, са здрави, чисти и справедливи,
докато в същото време принципите, на които е изградено нашето
общество, са жестоки, користни и несправедливи. Очевидно в живота
може да има и грешки и някои несправедливости, обаче не бива да
се съмняваме, че обществото, изградено на справедливи начала,
има повече перспективи да стане справедливо общество, отколкото
онова общество, което се гради върху несправедливост и експлоатация
на човек от човека. [...]
Дийн Рид, "Отворено писмо до А. Солженицин",
в. "Народна култура", бр. 6/1974 (препечатано от "Литературная
газета")
|
|
|
|
|
Link
Холивудската звезда подготвя филм за популярния в бившия източен блок поп-певец
Холивудската звезда Том Ханкс, който е женен за американската актриса от български произход Рита Уилсън, подготвя филм за популярния в бившия източен блок поп-певец Дийн Рийд, съобщи електронното издание на вестник "Малейша сън", цитиран от Дойче Веле. Роденият в САЩ певец Дийн Рийд беше много популярен в социалистическите страни от някогашния източен блок - от ГДР до Сибир. Приел идеите на комунизма в началото на 70-те години на миналия век, той се премества да живее в Източен Берлин.
Кариерата му е преуспяваща - през следващите 15 години той е неизменно
на върха. През юни 1986 г. тялото му е извадено от едно езеро край Берлин.
Първоначално се предполага, че роденият в Денвър Рийд е убит от Щази. Версията е, че той се е разочаровал от живота на Изток и убийството е извършено, за да се попречи на евентуалното му завръщане в Америка.
Объркването става пълно, след като източногерманската информационна агенция АДН разпространява съобщението, че Рийд е жертва на "трагичен инцидент". В действителност Дийн Рийд
посяга на живота си в момент на отчаяние и дълбока депресия, след като
третата му съпруга, източногерманската актриса Ренате Блуме го напуска.
Дни преди самоубийството си Рийд изпраща писмо до източногерманския лидер Ерих Хонекер, в което описва личните си и професионални неволи. Работното заглавие на филма е "Другарят Рокзвезда". Говорител на берлинските филмови студия "Бабелсберг" е отказал да потвърди, но също така не е опровергал информацията, че ще се снима филм за Рийд с Том Ханкс в главната роля.
Както припомня по-нататък "Малейша сън", Дийн Рийд е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля във филма "Ел Кантор", сниман в София,
и показван няколко пъти по източногерманската телевизия през 80-те
години. Като статисти във филма тогава участват и 10 000 български
комсомолци. На върха на славата си Дин Рийд е удостоен с медал за мир на Съветския съюз. |
Том Ханкс ще снима филм за Дийн Рийд
|
|
|
Festival 'La guitarra a través de los estilos' invita a Praga
Author: Ing. Vlášek Jindřich ,
Theme: Panorama Checo,
Source: Copyright Radio Praha www.radio.cz, Published: 24. 10. 2007
Dos
festivales cuyo tema es la música tienen lugar en estos días en Praga.
El primero "Music on Film -Film on Music" es una revista en la que se
entrelaza la música con la cinematografía y, el segundo, "La guitarra a
través de los estilos" invita a conciertos de un sinnúmero de maestros
guitarristas del mundo entero. Les invitamos, amigos oyentes a visitar
los dos eventos por medio de este Panorama Checo de Radio Praga. .......
El
festival internacional de películas musicales "Music on Film - Film on
Music", que comenzó el jueves y culmina el domingo, es un potpurrí de
películas musicales, documentales, filmes acompañados de música en vivo y
videoclips musicales. La actividad tiene lugar en los cines Lucerna,
Svetozor y Evald, en la capital checa.
Según
informó el presidente y fundador del festival, John Caulkins, éste
incluye más de 60 proyecciones fílmicas que acercan al espectador a un
sinnúmero de grupos y estilos musicales, como Kurt Cobain, George
Clinton, Dean Reed y otros. Caulkins recalcó que Praga es un excelente
lugar para la celebración de semejante actividad.
"Cuando
escogimos a Praga como sede de este festival, creo que dimos en el
blanco. Además de ser una ciudad muy bella, Praga y la República Checa
en general, tienen una larga tradición en lo que respecta a las
películas musicales. Los comienzos de este género de la cinematografía
se remontan aquí a los años sesenta, cuando surgieron aquí varios filmes
de ese género. Además, el público checo es muy receptivo a este tipo de
actividades", dijo John Caulkins.
Uno
de los grandes atractivos del festival es el estreno en el país de la
película irlandesa Once, con el cantante y guitarrista Glen Hansard y la
cantante y pianista checa Markéta Irglová en los papeles protagónicos.
El filme, que presenta la música de esos dos intérpretes, ha tenido un
enorme éxito en Estados Unidos, y en el festival Sundance 2007,
celebrado en ese país, conquistó el Premio del Público.
Caulkins
matizó que en la presente cuarta edición del evento se dedica atención
especial a la música y la cultura de Rusia. El programa de la sección
incluye varios documentales sobre la vida y obra del compositor Dimitri
Shostakovich, el violonchelista Mstislav Rostopovich y otros artistas.
Entre
el público checo, afirmó Caulkins, tienen muy buena aceptación asimismo
las películas musicales que han sido realizadas por cineastas de países
de América Latina. En el programa del festival figuran este año
documentales musicales argentinos, mexicanos y brasileños. En cuanto a
la creación brasileña, John Caulkins mencionó los filmes "Noel, o poeta
da vila", "Fabricando Tom Zé" y otros, a la vez que insistió que un tema
excepcional es el filme argentino, 'Orquesta típica'.
"El
filme 'Orquesta típica' narra sobre una de las orquestas modernas de
tango que surgieron en Argentina en los últimos años. El grupo
interpreta el tango tradicional de manera moderna, expresando de esa
forma una crítica de la sociedad argentina contemporánea. Los
integrantes del elenco llevan todas las características que deberían
tener los miembros de una orquesta contemporánea: son jóvenes, tienen
sus ideales y energía suficiente para defenderlos. Además, son
representantes típicos de la joven generación argentina contemporánea y
como tales, tienen sus simpatías y su respaldo", afirmó John Caulkins.
Por
primera vez este año, los filmes que son proyectados en el festival
"Music on Film -Film on Music", participarán asimismo en un concurso por
la mejor película musical, dotado con un premio de tres mil euros.
El
renombrado guitarrista español Paco de Lucía y el "mago" australiano de
la guitarra Tommy Emmanuel, son los principales invitados de otra
fiesta musical en Praga.
Se denomina "La
guitarra a través de los estilos" y es el festival de guitarra más
importante de la República Checa. La actividad se organiza en la capital
checa por décima vez y es auspiciada por el Alcalde Mayor de Praga,
Pavel Bém. Los fans de ese instrumento de cuerdas pueden asistir a un
sinnúmero de conciertos de guitarra clásica, adaptaciones de obras,
temas de blues y jazz y recitales de flamenco, todo interpretado en
guitarra.
El festival tendrá lugar entre el
21 de octubre y el 27 de noviembre. Además de Praga, los conciertos se
celebrarán esta vez también en otras ciudades del país, entre ellas,
Benesov, Pardubice y Nové Strasecí. Junto con guitarristas de renombre,
los escenarios del festival "La guitarra a través de los estilos" están
abiertos a músicos principiantes y a estudiantes de guitarra.
El
concierto de Paco de Lucía se efectuará el 2 de noviembre en el Palacio
de los Congresos, en Praga. Vladana Rýdlová, una de las organizadoras
del evento, recalcó que los recitales del músico andaluz son una
"escuela de la guitarra" y son altamente apreciados por el público
checo.
Gran
interés han despertado igualmente los conciertos de Joel Xavier, de
Portugal, Shahab Tolouie, de Irán, y del eslovaco Norbi Kovács. Entre
los guitarristas latinoamericanos asistentes al festival figura Ernesto
Chuecos, de Venezuela. En conversación con Radio Praga el artista
venezolano destacó la importancia de la música para el entendimiento
entre los pueblos, al tiempo que resaltó su estrecha relación con la
música tradicional de Venezuela y de otros países de América Latina.
"Personalmente
entiendo que la música es un lenguaje universal. Eso es indiscutible. Y
hay músicos que lo demuestran. Pero la música también es cultura,
también es tradición, referencia, geografía, gente, y para mí la música
también es pasado, es origen, es Venezuela, mis raíces, mi cultura. Yo
me he compenetrado muy poco con la música checa. Ésta no existe en mi
espacio. Para mí la música es lo que está en "el otro lado", en América
Latina. Y, por supuesto, hay fuentes como el jazz o el bosanova que,
para mí, también pertenece a Latinoamérica. Es otro idioma, otra
cultura, pero está conectado con nuestro hacer de la música en
Venezuela. En mi país también tocamos bosanova y hacemos música al
estilo brasileño como parte de una costumbre. Y por eso, para mí hay
tanto allí que descubrir, hay tanto que explorar, tanto que hacer, que
creo que si ahora empezara a incursionar en ese camino, no me alcanzaría
el resto de la vida para explorarlo todo."
Ernesto
Chuecos, quien estudió guitarra clásica en un conservatorio de su país,
apreció que el festival "La guitarra a través de los estilos" ofrezca
espacio a diversas corrientes interpretativas de la guitarra.
"Este
festival tiene la particularidad, y creo que hay varios festivales
actualmente en el mundo que tienen ese enfoque, de no centrarse en la
guitarra clásica, de no creer que la realidad de la guitarra es una
realidad, digamos, de escuela. Y es porque, como guitarrista clásico,
crecí muy limitado a este espectro que nos mostraba la guitarra clásica
como un concepto. Solía decirse: 'está muy bien, toca muy bonito, pero
no es guitarra clásica'. Y esto es lo que no hace este festival. Por el
contrario, realmente abre las fronteras. Incluso para alguien que
estudie guitarra clásica, para un niño que quiera tomar clases de
guitarra, es una oportunidad de ver lo que ofrece la guitarra como
instrumento, el mundo de la guitarra y todo lo que se conecta con ella.
En este sentido este festival es estupendo. Trae, además, toda una serie
de estrellas internacionales que tienen renombre y tradición. Y otra
ventaja que tiene es que ocurre a lo largo de la República Checa para
dar la oportunidad a lugares más pequeños. Esto es algo que, creo,
debería valorarse y tomarse en cuenta".
Por Ivana Vonderková |
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
|
Soudruh Rock’n’Roll – Dean Reed - Nadelsonová Reggie, Gregorová Kateřina
Příběh Američana, který přinesl komunistům rock n roll
Soudruh Rock’n’Roll – Dean Reed - anotace
Dean
Reed byl americký zpěvák, který se stal nevětší rockovou hvězdou v
dějinách Sovětského svazu. Byl tak slavný, že se jeho fotky prodávaly
vedle obrázků Josifa Stalina. Přesto o něm na Západě slyšel jen málokdo.
Reggie Nadelsonová Reeda viděla poprvé v televizním diskusním pořadu v
roce 1986. O šest týdnů později byl nalezen mrtev v jezeře nedaleko
východního Berlína. Byl zavražděn CIA? Či snad KGB? Nebo žárlivým
manželem? Nikdo nevěděl.
Reggie Nadelsonová se po rozhodnutí natočit
o Reedovi film a rozluštit záhadu jeho života a smrti vydala po jeho
stopách napříč Amerikou a východní Evropou. Dean Reed cestoval s kytarou
přes rameno celých pětadvacet let, od roku 1961 do 1986. Vystupoval ve
32 zemích, jeho desky patřily mezi ty nejprodávanější od Bulharska po
Berlín. Rusové mu udělili cenu Lenina, byl přece jejich Američan.
Soudruh
rock’n’roll není jen příběh Deana Reeda o tom, jak se z malé
hollywoodské hvězdičky stal kovboj studené války, ale také záznamem
cesty Reggie Nadelsonové z Denveru do Berlína a z Havaje do Moskvy.
Během jejího putování padla berlínská zeď a Dean Reed se stal záhadnou
postavou, jehož život představoval neopakovatelný příběh ze světa
studené války.
Setkání s lidmi, kteří se objevili v Reedově životě,
ji zavedla do zpustlého, někdy pohnutého, jindy absurdního prostředí
sexu, politiky a rokenrolu…
|
Soudruh Rock’n’Roll – Dean Reed
 Nakladatel: BB art
ISBN: 80-7341-648-4, EAN: 9788073416485
Originál: Comrade Rockstar – Dean Reed, překlad: Kateřina Gregorová
Formát:
280 stran,
20,5x14,5cm,
česky,
vázaná vazba
Rok vydání: 2005 (1. vydání)
|
Download this Album
Link
domingo 16 de septiembre de 2007
Esta banda que nace con un sonido similar al de los Angeles Negros pero
dan un vuelco en su estilo y comienzan a tocar rock influenciados por
Led Zeppelin, Grand Funk entre otros. Eran una banda de covers y de
temas propios que salto a la fama al convertirse en el grupo de apoyo de
Dean Reed, cantante estadounidense conocido como "El Elvis Rojo", un
rockanrolero de los sesentas muy particular por su militancia de
izquierda y que se vino a Chile con la llegada del gobierno de la UP.
Con él grabaron un par de singles en 1970. Posteriormente grabaron con
un personaje muy particular que se avecindo en Chile en esa epoca, el
argentino Jhuliano "El Extraño". En 1973 se edito el primer y unico
vinilo de la banda, se dice que estaba grabado de antes y EMI lo saco a
la venta ese año. El disco contiene en su mayoria covers y solo dos
temas originales, los mejores. La iclusion de covers era en la epoca una
imposicion comercial bastante odiosa, porque obligaba muchas veces a
dejar temas originales fuera. Aca inclui los singles de Amigos de Maria
que editaron entre 1970 y 1972 solos, los singles con Dean Reed y los
singles con Jhuliano El Extraño.
01 Vuelve a comenzar
02 La carta
03 Guitarra
04 Que dije
05 Ruta 66
06 Sally la larga
07-Quien para la lluvia
08-Las cosas que yo he visto (Con Dean Reed 1970)
09-Somos los revolucionarios (Con Dean Reed 1970)
10-Guitarra (Version single 1971)
11-Pancho camina (Single 1971)
12-Mi barca construire (Con Jhuliano el Extraño 1971)
13-Vivo por tu amor (Con Jhuliano el Extraño 1971)
14-California Blues (Single 1972)
15-Prende fuego a tu soledad (Single 1972)
16-No cierres la puerta (Con Jhuliano el Extraño 1972)
Miguel Hernandez
Miguel Cantillana
Mariano Galvez
Fernando Espinoza
Luis Barahona
Oscar Segovia
Emi Odeon LDC-36809 - 1973
Source Album Dean Reed 1970
6
comentarios:
|
Amigos de Maria - Rock 1973 (Chile)
|
|
|
|
|
|
CHILE visto-y vivido-por dos generaciones HOY:LOS FREI
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Link
Vuelan sus recuerdos:
—Un día Dean Reed fue a Curicó.
Me acuerdo que la niñita más buena
del colegio corrió y le dio un beso.
Fue el escándalo más grande. En esa
época había bailoteo en las casas. Lo
planificábamos toda la semana. Yo
me quedé repitiendo Cuarto Humanidades
por puro bailar… Esa fue mi
época.
|
|
|
Dean Reed: El olvidado cantante rojo
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Fue asesinado por el departamento de Estado. Deen Reed, el olvidado
cantante rojo, es otro de nuestros héroes, es un deber ser consecuentes
con la memoria de esta camarada.
Raúl Bracho. | Para Kaosenlared. Fund. Hombrenuevo/Venezuela | 13-9-2009 a las 1:23 | 2047 lecturas | 16 comentarios
www.kaosenlared.net/noticia/dean-reed-olvidado-cantante-rojo
Así como a Venezuela llego hace pocos días un soldado americano,
excombatiente de Irak a denunciar al imperio, oponiéndose junto a
otros ciudadanos norteamericanos a enrolarse en el ejército y negándose a
combatir contra el pueblo de Irak, actos que muestran la
descomposición interna del sistema, hoy llega a mi memoria el recuerdo
de Dean Reed, el Elvis Rojo de los sesenta.
Siento el deber de rendirle tributo por haber encarnado la denuncia al
imperio de la guerra en aquellos años de Allende, en Chile, país donde
luego de aprender el español se tornó en el trovador por la paz y contra
la invasión con la que el gobierno de su patria castigaba a Viet Nam.
El entusiasmo de aquellos años de la revolución chilena le contagia y se
convierte en otro más de nosotros, vivió en Chile y luego en Argentina
donde se popularizó entre los jóvenes. Esto bastó para ser marcado con
la equis fatal de la CIA, de Argentina debe salir exilado y reside en la
Alemania oriental en donde continúa cantando a la revolución y
denunciando las injerencias del pentágono. Viaja a la Unión Soviética y
allá también cautiva con su rebelde voz.
Una de sus protestas más famosas fue un acto público donde “lavó” la
bandera americana para quitarle la sangre con que la mancharan los
ejércitos de su país.
En honor a su memoria quise traerlo a la pantalla, les pondré un link en
donde canta “Venceremos” el himno de la Unidad Popular que acompañara
la gesta del camarada Allende, hace 36 años caído en el Palacio de la
Moneda en Santiago de Chile, que fuera bombardeado por un piloto
americano. Hizo discos, protagonizó películas y tenía su propio programa
de televisión en Buenos Aires.
Fue señor conocido como “Simpatía” porque trabajó de manera gratuita en
los barrios y prisiones, protestó la política de EE.UU., los ensayos de
bombas nucleares, etc Su política se trasladó a la izquierda, pero nunca
se afilió al Partido Comunista
Dean Reed nació el 22 de septiembre 1938, en Denver, Colorado, Se fue a
Hollywood, donde firmó un contrato discográfico con Capitol Records en
1958, pero su tercer single "Our Summer Romance" era tan popular en
América del Sur que tomó un vuelo y fue a Chile. Más popular que Elvis
Presley, se quedó a disfrutar de su increíble fama en Chile, Perú,
Argentina. Fue deportado de Argentina en 1966 y terminó en Roma, donde
hizo "spaguetti westerns" durante varios años. Hizo su primera gira de
conciertos de la Unión Soviética en 1966 y se convirtió en una mega
estrella allí y en Europa del Este.
Él siempre tuvo problemas con el Departamento de Estado de EE.UU. por
protestar contra la guerra de Vietnam y la asistencia a las Conferencias
Internacional de la Paz. Se mudó a Alemania Oriental (RDA) en 1973,
hizo numerosos discos, actuó en varias películas, y escribió y dirigió
su propia. Su última visita a los Estados a finales de 1985 le animó a
que el sueño de hacer una carrera por sí mismo de regreso a casa,
especialmente si podía volver con su proyecto actual en la mano, una
película sobre la guerra entre el objetivo y el FBI en 1.973.
Apenas unos días antes del rodaje, que debía comenzar en la guerra de
Crimea, el cuerpo de Dean Reed fue encontrado en el lago cerca de su
casa en las afueras de Berlín Oriental.
Fue asesinado por el departamento de Estado.
Deen Reed, el olvidado cantante rojo, es otro de nuestros héroes, es
un deber ser consecuentes con la memoria de esta camarada. Serán más
quienes se levanten en la América del norte, así como nuestro compañero
Allende fue el que abrió esta marcha hacia la victoria en aquellos años
setenta, Deen Reed es pionero en el despertar de la conciencia
norteamericana.
Tu sangre y tus canciones siguen vivas en nuestra América, Deen Reed. Tu grito es eterno y lo cantaremos siempre.
Comentarios (16)
#1.- Dean Reed el gringo revolucionario
13-09-2009 03:45
A muchos norteamericanos, les duele profundamente cuando uno de sus
compatriotas toma conciencia de la brutal intervencion de su patria, y
estrecha filas junto, a los considerados "enemigos" de La Casa Blanca.
Debe ser muy doloroso también para los norteamericanos, despertar del
"sueño", producto de una persistente mentira comunicacional, y
percatarse que el país donde nacieron, no solo desconoce los derechos de
los pueblos, sino mienten inventando enemigos, para obtener ganancias
del complejo militar-industrial, a costa de sangre inocente.
Dean Reed, permanecerá siempre, en los corazones revolucionarios, como
un amigo que abandonó los beneficios otorgados por el imperio, para
solidarizar con todos los pueblos de américa morena, maltratada por los
marines y políticos de ultraderecha norteamericana.
Valoración: 20 | Avisar provocación
#2.- Hasta siempre, recordado compañero Dean Reed
13-09-2009 04:10
La C.I.A., La Casa Blanca, los gestores de las guerras en U.S.A., Las
transnacionales norteamericanas, El Club Bildelberg te olvidarán, pero
los latinoamericanos que siempre hemos sido sometidos por el imperio,
jamás olvidaremos a este gringo que estuvo fuera de su patria durante 20
años apoyando nuestra causa. Luego de regresar a su tierra natal, a
pocos días de participar en un documental de denuncia contra el F.B.I.
por la brutal matanza de indígenas, fué asesinado por mano misteriosa.
Lo encontraron con el rostro desfigurado en el lecho de un río. Si
fueron capaces de asesinar sus propios presidentes, si fueron capaces de
matar por 20 años vietnamitas, si fueron capaces de derribar las torres
genelas para justificar la invasion a Irak, si asesinaron a Dean Reed
solo por cantar y apoyar a los débiles, comprenderán entonces de lo que
pueden hacer con las 7 bases militares en Colombia.
Honor y gloria, a Dean Reed y a todos los luchadores por liberarse del imperio y sus lacayos.
#3.- Cuando el pueblo de U.S.A. despierte del "sueño americano"
13-09-2009 04:24
Algún día los yanquis despertarán del sueño, en que los tienen
aletargados.
Entonces comprenderán el gran engaño de décadas. Se avergonzarán de sus
autoridades y comenzará entonces un nuevo amanecer para todo el
continente americano. no me extrañaría ver la gran revolucion
norteamericana, por tanta mentira, por tantos crímenes de lesa humanidad
en todo el planeta. Ya no podrán continuar justificando sus guerras,
por nadie les creerá. Tal vez tengan la más grande de las revoluciones
dentro del territorio norteamericano. No habrán marines suficientes para
detener aquello. Se romperán las cadenas de una sola vez, y en forma
violenta. Así ha sido a través de toda la historia del hombre, y así
será en U.S.A. Entonces se derrumbará el imperio, tal como las torres
gemelas, sin previo aviso.
#4.- DEAN REED
Lía|13-09-2009 04:49
MUCHAS GRACIAS Raúl por este recuerdo, fue admirado y llenó
completamente los lugares donde cantó, filmó una película donde
compartía escenas junto Palito Ortega y la que luego se convirtió en
esposa de éste último Evagelina Salazar, creo que se titulaba" Mi
primera novia"
Fue muy querido en mi País Argentina, donde luego tuvo que exiliarse
durante el gobierno de onganía, militar que dió el golpe de estado,
derrocando al Presidente democrático Dr. Humberto ILLA.
Nuevamente, Gracias Raúl por este recuerdo y donde te doy la razón una vez más "Si, el olvidado Dean Reed"
que deberíamos tener siempre presente por todo lo que luchó en favor de los más desposeídos.
Lía/Argentina
#5.- Si Dean Reed viviera.....
Chileno combatiente|13-09-2009 05:19
Si Dean Reed estuviera vivo, sin duda estaría cabalgando junto a Simón
Bolívar, afilando la espada para cortar las ataduras a su patria
imperial.
Creo que estaría en Venezuela animando la revolución bolivariana. Iría
también a Bolivia a cantar junto al pueblo de Evo. Antes pasaría por
Ecuador, para cantar junto al pueblo canciones de esperanza. Vendría a
Chile, de todas maneras, a entrevistarse con La Bachelet, y le
pregutaría porqué de esos lazos tan estrechos con U.S.A.La cuestionaría,
sin dudarlo, respecto de la represion del pueblo mapuche, y marcharía
junto a nuestros jóvenes por una mejor educacion, junto a los
trabajadores por mejores salarios.
Estaría por todas partes de la Argentina gritando los derechos de los
oprimidos, cuestionando siempre los abusos.
ASÍ ERA ESTE COMPAÑERO GRINGO. Pagó con su vida, la osadía de desafiar a
su patria imperial. Es que así son los grandes hombres, y a veces...,
también les olvidamos...pero no por siempre.
Un gran recuerdo para este amigo y compañero inolvidable.
#6.- Generar un gran encuentro en sudamerica
13-09-2009 07:07
Interesante sería generar un gran encuentro de todos los estadunidenses
disidentes de la política exterior y económica de U.S.A. ¿Qué nos
dirían?
Deberían ser invitados a nuestra america morena, para ver la realidad
que vivimos, ya que deben tener una idea distorsionada por las falsas
comunicaciones que escuchan a diario.
Sin duda que volverían a contar verdades jamás conocidas en
norteamerica. Sería como combatir el imperio, desde el interior.
#7.- Al pueblo norteamericano:
Armando Peos|13-09-2009 09:27
imprímelo mándaselo a
tus panas
Cuando comienza a arreciar el aguacero todos salen corriendo a
guarecerse, todos hablan de tratar de que no sea tan grave y de “ayudar”
a minimizar la crisis. ¿Qué es esto? Se trata de lo contrario, de
agudizarla, de denunciarla, de enseñarle a la humanidad cómo el dinero
es el valor supremo que devasta familias sin mengua, sin desmedro, que
echa a la calle, al hambre, a cientos de seres humanos y viene a
proteger a quienes se robaron todo.
Sólo se puede hacer eso en esta crisis del capitalismo, sólo ser
consecuentes con la furia de los desposeídos y tomar las calles y hacer
peso.
Raúl
Bracho
#9.- Honor a Dean Reed
Panfilov|13-09-2009 17:26
Desde Argentina nos sumamos al homenaje a este gran revolucionario
estadounidenese que fue Dean Reed, a quien tuvimos el honor de conocer.
Comunista, altruista y siempre solidario, enemigo implacable de la
burguesía mundial y del imperialismo
Camarada Dean Reed
¡¡¡Hasta la victoria siempre !!!
Partido Comunista de los Trabajadores
www.pctargentina.org
#10.- Camarada Dean Reed, seguiremos lavando tu bandera
chileno rebelde|13-09-2009 23:18
Habrá que lavar infinitas veces la bandera norteamericana, de tanta
sangre derramada. En todo el planeta tus marines, dejaron dolor y
muerte, sangre de niños inocentes. Todo para continuar con su "sueño
americano", profitando de un bienestar con la conciencia llena de
sangre.
Continuaremos lavando, una y otra vez tu bandera Dean Reed, tal como tú
lo hiciste en varias oportunidades, incluyendo tu propia sangre
derramada, por denunciar las tropelías de las autoridades de tu propia
patria.
GRACIAS POR TU EJEMPLO COMPAÑERO GRINGO. HASTA SIEMPRE.
#11.- Otra faceta del gringo amigo, Dean Reed
14-09-2009 05:42
Dean Reed cantando "NO NOS MOVERÁN.
http://www.youtube.com/watch?v=w7XZVv6F1NU&feature=related
#12.- Ni chicha ni limoná, cantaba entonces el recordado compañero Dean Reed
14-09-2009 05:51
En Chile, cuando una persona no se define políticamente, decimos que "No es chicha ni limoná".
Dean Reed interpreta esta cancion, del compañero Victor Jara. "Ni chicha ni limoná"
http://www.youtube.com/watch?v=xuYkdomXy6A&NR=1
#13.- Aquí me quedo, versos de Pablo Neruda cantado por el compañero Dean Reed
Resistencia global|14-09-2009 06:02
Aquí me quedo. Versos de Pablo Neruda que comienza:
Yo no quiero a la patria dividida, ni por siete cuchillos desangrada....
Tal vez fué una premonicion, de las 7 puñaladas recibidas por América
con las bases yanquis en Colombia, tal como lo expresara el compañero
Fidel Castro.
Deean Reed y, "Aquí me quedo"
http://www.youtube.com/watch?v=aQh3VvL0QWQ
#14.- El gringo rebelde, lava su bandera frente a la embajada U.S.A. en Chile
chileno rebelde|14-09-2009 06:28
http://www.deanreed.de/lebenslauf/19700901chile.html
#15.- Carta de Dean Reed, al disidente soviético Solzhenitsyn
Resistencia global|14-09-2009 07:03
“Mi país está enfermo”
En 1971, a pedido de Arbatov, miembro del Politburó de la RDA y
responsable político del cowboy, Reed escribe una carta abierta al
Premio Nobel Alexander Solzhenitsyn, primer disidente cuyas protestas se
difunden públicamente en Occidente. Éste es su texto:
Estimado Solzhenitsyn, colega en las artes:
Es la sociedad de mi país la que está enferma, no la del suyo. Los
principios de los que depende la unión del suyo gozan de buena salud,
son puros y justos, mientras que los principios con que se construye la
unión del nuestro son crueles, egoístas e injustos”.
#16.- INTRIGA
kaosito|15-09-2009 06:42
Quien organizó todo esto de la internet?, estarán de nuestro lado?,
estarán tomando estadisticas?, será confiable?, o dignamente buscarán
un mejor desarrollo para nuestra sociedad globalisada?. Salgamos de
dudas por favor.
#17.- Bombita Rodríguez
edukator|16-09-2009 01:09
En mi país el humorista Diego Capusoto ha creado un personaje llamado
Bombita Rodríguez haciendo juego entre el frívolo, mal cantante y luego
Gobernador y Senador Pailto Ortega y los Montoneros, jóvenes entonces
revolucionarios de la juventud peronista.
Dean Reed que actuó junto a Palito Ortega fue un auténtico
revolucionario que nunca perdió la alegría y que casualmente tenía el
mismo apellido de otro revolucionario de su país USA john Reed.
La única vez que Pailto, un eterno acomodaticio se jugó por algo en los
60, fue para protestar por la persecución que sufrió Dean en mi país
Siempre lo recordaremos
|
|
|
|
|
|
|
|
DECEMBER 1964 ECRAN Magazine Cover
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
-Title: Ecran
Date:
December 22, 1964
Origin: Chile
Issue Number: 1769
Language:
Spanish
Number of Pages: 52
Size: 212 mm x 286 mm (8” 5/16 x 11” ¼)
Front Cover: Dean Reed
Back Cover: N/A
Contents: “Hitchcock,
¿Clásico Del Cine O Mistificador Bien Dotado?”, (Alfred Hitchcock), 2
Pages, 1 B&W Photo. “Durrenmatt, Ingrid Y La Visita...”, (Ingrid
Bergman), B&W full Page. “Capucine”, Color full Page. “El “Play-Boy”
¿Una Raza en Extinción?”, (Cary Cooper, Hugh O’Brien, Warren Beatty, Baby
Pignatari, Gunther von Opel, George Hamilton, Frank Sinatra), 2 Pages, 2
Monochrome Photos, 6 B&W Photos. “¡Horripilante!, Las Estrellas Revive
Gracias Al Horror”, (Joan Crawford, Olivia De Havilland, Vincent Price,
Bette Davis), 2 Pages, 4 B&W Photos. “Full B&W Double Page Insert
featuring “Brigite Bardot”. “Las Confesiones De Brigitte”, (Brigitte
Bardot), 2 Pages, 5 B&W Photos. “John Wayne Vende Cara Su Vida”, (John
Wayne), 2 Pages, 6 B&W Photos. “La Nueva Cara De La Censura”, (James
Dean, Brigitte Bardot), 2 Pages, 2 B&W Photos; etc.
|
|
|
|
DECEMBER 1964 ECRAN Magazine Cover
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
-Title: Ecran
Date:
December 22, 1964
Origin: Chile
Issue Number: 1769
Language:
Spanish
Number of Pages: 52
Size: 212 mm x 286 mm (8” 5/16 x 11” ¼)
Front Cover: Dean Reed
Back Cover: N/A
Contents: “Hitchcock,
¿Clásico Del Cine O Mistificador Bien Dotado?”, (Alfred Hitchcock), 2
Pages, 1 B&W Photo. “Durrenmatt, Ingrid Y La Visita...”, (Ingrid
Bergman), B&W full Page. “Capucine”, Color full Page. “El “Play-Boy”
¿Una Raza en Extinción?”, (Cary Cooper, Hugh O’Brien, Warren Beatty, Baby
Pignatari, Gunther von Opel, George Hamilton, Frank Sinatra), 2 Pages, 2
Monochrome Photos, 6 B&W Photos. “¡Horripilante!, Las Estrellas Revive
Gracias Al Horror”, (Joan Crawford, Olivia De Havilland, Vincent Price,
Bette Davis), 2 Pages, 4 B&W Photos. “Full B&W Double Page Insert
featuring “Brigite Bardot”. “Las Confesiones De Brigitte”, (Brigitte
Bardot), 2 Pages, 5 B&W Photos. “John Wayne Vende Cara Su Vida”, (John
Wayne), 2 Pages, 6 B&W Photos. “La Nueva Cara De La Censura”, (James
Dean, Brigitte Bardot), 2 Pages, 2 B&W Photos; etc.
|
|
|
|
El año en que Dean Reed fue Víctor Jara
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Por Sergio Benavides / La Nación
In-edit tiene rarezas. Y esta vez una que se mezcla con la historia. “El
cantor” es la película que “El Elvis Rojo” hizo en honor a Víctor Jara,
casi cuatro años después de su muerte. Hoy llega a Chile para la
muestra del festival que la exhibirá por única vez el 16 de diciembre a
las 22 horas en Lastarria 90.
Jueves 10 de diciembre de 2009 | | Cultura
Isabel y Ángel Parra son algunos de los personajes que aparecen en esta
película que fue escrita, dirigida y protagonizada por Dean Reed.
Si cuando Dean Reed cantó “Ni chicha ni limoná” dijo “volereta” en vez
de voltereta, fue un detalle. El músico que a fines de los ’60 optó por
las revoluciones cuando su imagen calzaba con el estereotipo del sueño
americano, viajó al Chile de Allende para inspirarse en la lucha
socialista y terminó como carnal de Víctor Jara. Por eso luego de su
muerte quiso homenajearlo.
“El cantor” es la cinta que grabó en 1977 en la Alemania Democrática,
donde quiso interpretar una biografía de Víctor Jara para ayudar a la
causa del exilio de los chilenos y, a su manera, inclinar la balanza en
plena guerra fría. Una película que llega con 31 años de retraso a Chile
gracias al festival In-edit.
Una idea que surgió para instrumentalizar la causa, que
cinematográficamente no tuvo grandes resultados, pero que hoy se
transforma en un material histórico, no sólo por la anecdótica aparición
de personajes como Isabel y Ángel Parra o Clodomiro Almeyda, sino por
el esfuerzo de recrear en esa compleja RDA las calles de Santiago y su
gente, los murales de la brigada Ramona Parra y los escenarios en los
que se movía La Unidad Popular.
Y Dean es Víctor, con bigotes y el pelo teñido. Con acentos y poncho,
donde el intento por resumir esa historia podría haber tenido el mismo
resultado si el actor hubiese sido Elvis Presley o Frankie Avalon. Pero
ellos no eran comunistas y Reed sí, una afiliación que según la película
documental “El Elvis Rojo”, le costó algunas tristezas. Esa cinta
cuenta que al terminar su carrera no pudo regresar a un Estados Unidos
que extrañaba, con una carrera medio podrida de tanta
instrumentalización y estancamiento artístico. Las condiciones de su
muerte son extrañas y se presume suicidio.
LUCHÍN (DE LA PELÍCULA): “ÉSA FUE MI PRIMERA MUERTE”
Álvaro Camú Parrau es hoy director de cursos y del Centro Pedagógico
Goethe-Institut Chile. En 1977 tenía 11 años, y fue el encargado de
interpretar a Daniel, una especie de Luchín, “al que Víctor recoge de
una población”, según recuerda. “Nos seleccionaron en lo que
antiguamente era Berlín oriental, precisamente de la comunidad
exiliados”, comenta. De ahí también salieron las dos niñas que
interpretan a Manuela y Amanda, como también otros niños que hicieron de
extras.
Camú recuerda que se hizo un buen trabajo en ambientación, consiguieron
incluso una citroneta descapotable, que muchos chilenos participaron
como consultora en esta idea medio loca que escribió, dirigió y
protagonizó Dean Reed. Para ellos utilizó los emblemáticos estudios
DEFA, donde solía grabar sus películas de indios y vaqueros. “No tengo
tan claro si Dean fue amigo de Víctor, pero más de una vez seguro que se
cruzaron”, comenta Camú, quien explica que hubo comentarios jocosos y
definitivamente talleros con respecto a la actuación de Reed, quien
interpretaba una canción y se movía como rocanrolero. Pero la gente que
el 1 de enero de 1978 visitó el cine Kosmos ubicado en la calle Carlos
Marx, entendió con emoción. Habían pasado tres años y un poco más desde
que el golpe hizo presa y comenzaron las desapariciones y los exilios. A
la chilena, entre risas y llantos. La película quedó como un homenaje.
Un disparo busca a Víctor y Daniel saca la cabeza del auto que los lleva
de paseo. Es la inteligencia que quiere matar al cantor. El impacto lo
recibe el niño. “Fue mi primera muerte”, recuerda Camú.
|
|
|
|
| |
|
Estrenan “El Cantor”, extravagante pelicula sobre Víctor Jara
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Link
Víctor
Jara por fin va a tener un entierro como la gente, despedido por
quienes llevan años llorándolo e invocándolo. Pero eso no será todo. En
unos días se estrenará en Chile (miércoles 16 de diciembre, Teatro
Lastarria 90) en la 6ª versión del Festival In Edit Nescafé, la
extravagante película El Cantor. Filmada en Alemania del Este en 1978 y
protagonizada por Dean Reed, cantante norteamericano conocido como el
Elvis Rojo, recrea de manera bastante singular pasajes de la vida de
Jara. Chilenos que hablan alemán pero gritan y cantan en español, Víctor
versionado por el propio Reed con escaso talento, apariciones fugaces
de Clodomiro Almeyda e Isabel Allende arman un cuadro irrepetible, que
emocionará a los ortodoxos y hará reír a los curiosos.
Dean Reed, quien encarna a un rubio Víctor Jara, es un personaje del
todo extravagante. Originario de Memphis, en Chile lo tuvimos en los
sesentas primero como cantante de la Nueva Ola y luego como un luchador
social. Imitador del estilo de Elvis, tras su paso por nuestro país
partió tras la cortina de hierro para protagonizar películas
propagandísticas y cantar contra el imperialismo yanqui. Héroe en la
RDA, Rumania, Polonia y por supuesto en la Unión Soviética, muchos creen
que su convicción socialista no era más que una manera de llamar la
atención dado su escaso talento artístico. El final de Reed también es
extraño, pues apareció misteriosamente muerto en un lago de la RDA en
1986, cuando ya ni los mismos camaradas lo tomaban demasiado en serio.
Hablamos con uno de sus actores:
|
|
|
|
|
E-Encyclopedia of Dean Reed...Дин Рид в России:
|
|
Link
La película freak sobre Víctor Jara
 POR CATALINA MAY
El 16 de diciembre, en el Festival In-Edit Nescafé, se estrenó “El
Cantor”, una rareza de película que cuenta la vida de Víctor Jara vista
con los cándidos ojos de Dean Reed, un gringo que lo conoció y admiró.
______
El año pasado, The Clinic contó sobre una rarísima película que muestra
las últimas semanas de vida de Víctor Jara y que se llama “El Cantor”.
La película fue filmada el año 1977 en Bulgaria, financiada con platas
de la RDA y protagonizada por el gringo Dean Reed, más conocido como el
“Elvis Rojo”. Entonces, conseguir la película en Chile era prácticamente
imposible, pero ahora, el 16 de diciembre, en Lastarria 90 y como parte
del festival In-Edit, “El Cantor” fue estrenada en nuestro país.
Reed era un gringo rubio y de ojos claros que, en su intento por
hacerse famoso, se vino a Chile, se codeó con los artistas simpatizantes
de la UP, conoció a Allende y se maravilló con Víctor Jara. Cuando supo
del asesinato de éste, ya era un hit al otro lado de la cortina de
hierro y aprovechó sus contactos para filmar su vida, película que
terminó siendo una rareza: Víctor Jara tiene pinta de gringo, los
chilenos somos interpretados por búlgaros, hablamos en alemán, pero
cantamos en un castellano con acento. Y todo está cubierto por una
ingenuidad que da un poco de vergüenza.
En una de las escenas, Víctor Jara maneja una Renoleta llena de
niños, que felices cantan “No, no, no nos moverán”, cuando se da cuenta
de que otro auto, un Mercedes, lo sigue. El Meche empieza a chocar a la
Renoleta por detrás y Jara acelera. Entonces, uno de los niños se asoma
por el techo del auto, apunta con sus dedos simulando una pistola al
Meche que los persigue y, así sin más, recibe un balazo.
Ese niño se llama Álvaro Camú -actualmente es director académico del
Goethe Institute de Chile- y el año 77 estaba exiliado con su familia en
Alemania Oriental. La comunidad de chilenos exiliados allá era grande y
todos se entusiasmaron cuando supieron de la película. Álvaro, de 11
años, hizo algunos casting y fue elegido para el papel. “Me llena de
orgullo haber participado en esta película. También participaron muchos
personajes del exilio chileno, no sólo actuando, sino sobre todo en la
ambientación de la época. Dean Reed era todo un personaje en la RDA,
siempre actuaba de cowboy y cantaba rock and roll, lo que se nota en la
película, porque Víctor Jara no se movía así. Pero los chilenos lo
querían mucho”.
¿Qué te parece la película hoy?
-Hay que entenderla como un homenaje, es toda una reliquia. Yo no he
sabido de otra película en que alguien interprete el rol de Víctor Jara.
No es una película de una gran connotación artística quizás, pero tiene
un carácter testimonial. Tiene algunas escenas que pueden parecer un
poco burdas, pero tiene una gran ambientación.
Tu escena es bien particular. Sabemos que los milicos fueron sanguinarios, pero no le disparaban a los niños así como así.
-Sí, pero hay que entender que esta película se filmó cuatro años
después del golpe y lo que se conocía por los testimonios era bastante
crudo. Otra cosa importante para entender esa escena: es una
persecución, y no es a mí a quién le disparan, sino a Víctor Jara.
¿Fuiste al funeral de Víctor Jara que se hizo este mes?
-Asistí a la romería en el galpón Víctor Jara. En mi casa se le
escuchaba desde que tengo memoria y hoy a mis hijos les encanta el
tributo rock que se le hizo hace algunos años.
 
1
Víctor Jara. Abre sendas por los cerros, deja su huella en el
viento, el águila le da el vuelo … tiempo eterno. Qué puedo yo cantarte
Comandante ..
|
|
|
|
|
|
|
| | | |
|
Tommy Emmanuel
Paco de Lucía
Ernesto Chuecos (Foto: Lubos Prucha)
Коментарі
Дописати коментар